Мирис на кафе,
омайни нощи,
есенно небе –
красив порой.
Стичащи се от очите ти безкрайни още
меденокафявите сълзи.
Бързам да се прибера при теб,
на топло,
да огледам стаята,
да не е празно.
Да пиеш от шишето алкохола не е грозно,
напротив – ти го правиш още по-прекрасно.
надявам се да се погледнеш някога
и ти сама както аз те гледам,
дано душата ти признае
колко си красива всъщност;
дано нашепне истини, пороци,
от които да не можеш да се отречеш.
По линиите на дланта ти аз намирам
пътя към една забравена мечта,
а дрехите ти още съхнат на простора,
пропивайки паркета със душевна простота.
И толкова те искам тук, че вече някак пак те виждам,
докосвам те, но допирът ми подминава твоя лик- докосва думи чужди.
Навярно само ти остана в тази стая –
въздишка си, отронена,
тежиш във стаята,
възпираш кислорода да достигне по-навътре в мен.
Въртиш се като мисъл вечна,
летен бриз и лентов апарат –
изщраква, запечатва мигове, отронени от нечий друг…
Акустично разпознавам всяка твоя сричка,
но
това, което ти остави
ще да бъде само спомен луд.
Една целувка на вратата, на прозореца,
едно кафе,
което не изстива, щом ти в негово присъствие си;
един мирис на безкрайно съжаление
и
единствен стон в нощта.
а вече стана зима.
