Като бавиш – тече.
Ако бързаш – гори.
Просто намери
средната скорост на пустото ежедневие!
Средният път или перфектната среда
на една следа… красива и чиста
Любовта се крие седнала на зелени кресла.
Съдържаща и прикриваща цялата самота
на обречения да обича,
на този дето тачи онова.
На чистата като сълза,
онова наречено любов,
невъзможното и тъй недостижимо звено.
Онова красиво нещо,
толкова е тъжно, че чак е смешно.
То тъй жално вика те към себе си,
а ти само търсиш преки прелези.
Отговори му с отворена ръка
и пусни от сърцето си камъка.
Не сдържай сълзите си
и победоносно помълчи.
Усмихни се на себе си
и за любовта си помисли.

Порив за живот.
Слабостта за внимание.
Красотата да се вглеждаме очите в дърветата.
Желанието да ходим заедно на театър.
Сладостта от ментовите ти целувки.
Любовта ми към теб
и пъстрите ти очи.
Финеса в копринените ти коси
Обичам вашите
нежни души.
Много ме боли.
Заедно да сте сами.
Лутайки се в празни гори.
Самотни летни кадри.
На планина в скалъпена палатка
среща съдбите ни в нощта кратка.
Аз все пак ще ви обичам,
дори с обречените ви пристрасти
и с любовните ви ласки.
Даже с гръмкия ви глас ще ви обичам
и с несъществуващи думи ще ви наричам.
Моя порив за живот.

Есента неусетно ни захлупи,
времето забрави ни и безмилостно разчупи.
Ще се опиташ пак да ме обичаш
и пак,
и отново ще те удавя във сълзи,
и отново
ще те оставя да гориш.
Есента пак ще дойде,
а ти пак ще ми простиш,
пак ще ме презираш
и пак
Думите ми ще попиват
и на едно място ще останат.
Ще го дишаме този болен въздух,
докато птиците да пеят не престанат.