Левитация

Увяхнал нарцис преплува океани, за да се измъкне,
но корените му са гнили- усеща се, че полетът ни ще прекъсне.

От нищо- нещо и от всичко- нищо сме
цикъла на отношенията.. по пътя угасваме.
И нека гаснем, нека никога да не пораснем,
аз да бъда малките листа,
а ти- цвят покълнал в плесента.

Ще бъда малкото, бягащо слънце,
ти бъди лъчите, досущ като дете.

От нещо все е нищо, макар понякога да трепва леко.
И каквото и да трепва, стъпква го сърцето.
Летен полъх нарциса завихря
с последното утро на изгарящата жега си замина.

Най-тихата нощ

Най-тихата нощ на света е днешната
и стъпки на призраци смътно ехтят.
Докато лампи гасят се и изчезва сцената
тъжни и слепи- призраците мълчат.

Влачат се мудно по опустелите улици,
„бродници в мрака“ се наричат един друг.
Блудници с крясък раздират гърла в музики
разправят легенди, че всяка е с ум луд.

Най-тихата нощ на света е днешната,
защото най-тихата мисъл е моята.
Тя спи, и спи.. не се буди, клетата
изпъдена е, захвърлена – тогава.. Пада звезда.

Новата ми мисъл помръкнала е и монотонна
наслаждава се на призраците и пиесите прелиства.
Лампите пресвяткат, плътта ѝ е болна
във вековен огън тя изгаря и силно се провиква.

Блудниците дори не я съжаляват,
нито тишината на най-тихата нощ.
Пиесите изгарят и никога не ѝ прощават,
че в пламъци убива най-ценния разкош.

Стъпките мудни смътно ехтят
в небитието разпръсквам цялото „мен“
Най-тихата мисъл е моята,
заклета самотница съм и в утрешния ден.