С преплетени пръсти се взирам във него
за пет минути време отредено, в което
да пребъде рожба на свещеното нежно,
или да изгние пленник на утрото гневно.

Тракат кокалчета в преплетените пръсти-
три минути. Трудно.
Думите не стигат, дните къси-
нощите са осезаемо дълги.

По допира протича електричество,
то гасне бавно на раздяла.
По тялото тръпките побиват убийствено,
мразовито попива на щастието сянката.

Разпада се плътта ми по чуждата,
разяжда ме отровното спокойствие-
хипотермичен сблъсък на нуждата
и размяната на ролите в края на нощите.

Увяхнал нарцис преплува океани, за да се измъкне,
но корените му са гнили- усеща се, че полетът ни ще прекъсне.

От нищо- нещо и от всичко- нищо сме
цикъла на отношенията.. по пътя угасваме.
И нека гаснем, нека никога да не пораснем,
аз да бъда малките листа,
а ти- цвят покълнал в плесента.

Ще бъда малкото, бягащо слънце,
ти бъди лъчите, досущ като дете.

От нещо все е нищо, макар понякога да трепва леко.
И каквото и да трепва, стъпква го сърцето.
Летен полъх нарциса завихря
с последното утро на изгарящата жега си замина.

Най-тихата нощ на света е днешната
и стъпки на призраци смътно ехтят.
Докато лампи гасят се и изчезва сцената
тъжни и слепи- призраците мълчат.

Влачат се мудно по опустелите улици,
„бродници в мрака“ се наричат един друг.
Блудници с крясък раздират гърла в музики
разправят легенди, че всяка е с ум луд.

Най-тихата нощ на света е днешната,
защото най-тихата мисъл е моята.
Тя спи, и спи.. не се буди, клетата
изпъдена е, захвърлена – тогава.. Пада звезда.

Новата ми мисъл помръкнала е и монотонна
наслаждава се на призраците и пиесите прелиства.
Лампите пресвяткат, плътта ѝ е болна
във вековен огън тя изгаря и силно се провиква.

Блудниците дори не я съжаляват,
нито тишината на най-тихата нощ.
Пиесите изгарят и никога не ѝ прощават,
че в пламъци убива най-ценния разкош.

Стъпките мудни смътно ехтят
в небитието разпръсквам цялото „мен“
Най-тихата мисъл е моята,
заклета самотница съм и в утрешния ден.