*

Начинът, по който ме наричаше
и сладостта във твоя глас-
мога да те слушам да говориш колкото минутите,
тактовете на сърцето,
преплетени в човечност и баланс.
Разбита е на две човешката душа,
боли да плача, боли и да мълча,
а близостта превърна се в раздяла.
Почука на вратата с глухия си глас,
отне от мен най-голямото богатство-
ти, нечия, а вече чужда.
Отронена, прекрасна си, звук – вечен!
Ще те помня вечно, ще те искам само в моите ръце.
Да те прегръщам като слънцето със своите лъчи,
да мога да докосна с пръсти твоя лик,
да се протегна и да уловя твоя поглед с моя,
твоята ръка да бъде моя;
да се погледнем на кристал- кристална канава на двата ни живота…
и да се обгърнем в топлата прегръдка на застоя.
Тишината ни обгръща- облаци от неизплакани сълзи…
Престори се на заспала!
Може би така болката ще ни прости.
Ще ни подмине и пак ще си остана аз
във твоето присъствие най-сладко..
Хайде, нашепни ми думи,
протегни ръце- нека се докоснем двама;
научи ме на това, което обеща,
целуни ме, после
затвори след себе си
входната врата.