Есента неусетно ни захлупи,
времето забрави ни и безмилостно разчупи.
Ще се опиташ пак да ме обичаш
и пак,
и отново ще те удавя във сълзи,
и отново
ще те оставя да гориш.
Есента пак ще дойде,
а ти пак ще ми простиш,
пак ще ме презираш
и пак
Думите ми ще попиват
и на едно място ще останат.
Ще го дишаме този болен въздух,
докато птиците да пеят не престанат.

Метрономът засича жизнената ти активност
и смирено поставям устните си в близост точно до твоите, 
а твоите са точно до моите,
както моите са точно до твоите…

Двутактов тон.

Синхронизация.Градивна деформация включваща пространство и мизансцен.
Какво чудесно начало на любовния ни ден…,
а той е започнал отдавна,
точно с теб
и точно с мен.

Стенописи всмукват ориз и мляко.
Детство изградено от далечен свят.
Разказ за битие в чужбина сме разбрали?
                        Дали?
Съществува ли погрешно схващане по родните етно канали?
Фасът излита там, където миналото е страхливо,
                        знаеш,
че живеейки така нищо не се е променило.
Бягай де, отдалечи се,
разграничи същността от резервите в запас.
Ден след ден животи са погълнати от смъртоносен газ.
                        Враг
съпоставим с изкушаващ и все така властващ, не угасващ и разрастващ фас.

И вси светии, всичко туй от раз.
                      Е как ще да е все на нас?

Способност и грамотност остава във филтърчето на фишека…
Хвърля се далеч…
каква безмълвна характеристика…

Съвременна местна публицистика с привкус на равнодушие, 

                     визуализираш компромис.

И въпросът е ..

Бягство с цената на какво?
Мога ли да те открия вече?
Мога ли да бъда с теб поне за още вечер… ?
Отговор чакам.
                    Все още съм тук.

Бегли спомени за естетични нрави
петнят досието създадено от двете ти ръце.
Прошарени мигли и гнусливи твари
усвояват тъканите на твоето сърце.
В прости рими изграждам огледална статуетка
досущ приличаща на проскубана метла.
Защо ли трябваше да се пускаш от високо?
Защо ли трябваше да се криеш в снега?
И връщам първосигналната ракета
с огнева инерция поронена от думи.
Сатирични струни без конкретен подход
намират и правят редакция
търсещи конкретно твоят възход….

Износени гуми
Нечовешки амплитуди

В проход с осакатен вход и изход се превърнах докато те избегна…
Уморих се, приятелю.
Трябва да полегна!

20 години побелели коси.
20 години изхабени думи.
20 години хаос довеждащ до това дередже…
И с други слова,
наглост прекарана през дълбините на човешките черва.
Ритаме столчетата, оголват се стотици хиляди прокажени гърла.
Какво остава за единствените живи сърчица?
Нож, прободна рана.
Храни се още!
Вярвай че стават чудеса!
Че ще стават чудеса!
Нищичко не става, червей кат конец…
Образец, обездвижен, без живец…
Простичка мисъл
носеща миризливия ни дух към една мечта за мир и доброденствие,
политам към нея…
Достигам я с пръсти и крайници, започвам да копнея, очаква ме последствие…
Вяра обесена с краката нагоре.
Държач поставен със сантиметър над гноясалото нокътче.
Изсъхнали кожички потъват в безизходна бездна, милиметри остават…
Един косъм разстояние и… замръзнах на място…
Втвърден восък.

Как да изляза и да протегна ръка?
Как да преодолея собственият си недовършек ?
Как!?
Няма как!

И ето пак утре се задава.
Всекидневна порция тесен мироглед ми внушава вина.
Виновен си, че изобщо си се родил на тук на света.
При човекоподобните.
При тези дето в очите им виждам ордите.
Еднакви и гнусливи, крайно неприемливи
Всеки ден ужасно противоречиви .
Примирливи.

В този миг досещам се за култовото сравнение на човека с овца…
Що за наглост е това  да петним тези далеч по невинни същества.
Не разбирам, това ли е човешката присъда.
Прострелян от себе си, той обвинява друг(а)…
Самички сме си в този млечен път.

Когато от север на юг птиците прилитат, мечтая да яхна небесната вълна и пернатите приятели да ме обсипят с любов и светлина към райската дъга.До скоро виждане „Мечта“
Ще те пазя както те пазих до сега, за да може някой ден да мина под слънчевото було…
Ето тогава ще се чувствам у дома.

И всичко завършва с „Ах, тази долнопробна нация”.Високо вдигнат червеният флаг е символ за твоето сърцераздирание.
Преминаваме през жълто и в очите ти се долавя неясно колебание
от любими чувства и терзание по щастливо минало деяние.

След това рязко от свят дълбок светът превръща се в широк, зелен оттенък преминава като остър кремък и вместо да прониже сърцето смъртно,
сякаш острието те пренася в различно отвъдно…

Кратка драматична пауза,
мелодия от енергичен звук
допуска порив от любов тук и тук…

И с глог и валериан оставяш миналото там.

Флагът на морето е червен, а твоят ще бъде като че ли вечно неопределен
и в миналото заровен,
опетнен.

Черен цвят, за теб светът не съществува, а ти….
Ти робуваш…
– На какво ли!? – питаш се сега.
На собствената ти ”идеалистична интерпретация”.