С преплетени пръсти се взирам във него
за пет минути време отредено, в което
да пребъде рожба на свещеното нежно,
или да изгние пленник на утрото гневно.

Тракат кокалчета в преплетените пръсти-
три минути. Трудно.
Думите не стигат, дните къси-
нощите са осезаемо дълги.

По допира протича електричество,
то гасне бавно на раздяла.
По тялото тръпките побиват убийствено,
мразовито попива на щастието сянката.

Разпада се плътта ми по чуждата,
разяжда ме отровното спокойствие-
хипотермичен сблъсък на нуждата
и размяната на ролите в края на нощите.

В сънищата съм те посетила,
о, любими!
Нежно на рамото ти бленувах,
бленувах и жадувах за реалност.
Сякаш всичко бе тъмно, а
ти озаряваше и мъглата разтикваше.
Горяхме като звезди, силни искри.

Но дните на блянове изпариха се,
аз се смирих и от
пътя ти се отклоних.

Събуди се облян в сълзи,
със спомените за горчиви дни.
И със лъчите на зората отидох си…

Looking out of the asylum’s windows,
I can see the majestic starry night,
The moon shining with all of its light,
The smell of irises is everywhere tonight.
Stepping into my room I sit on my bed,
Where I felt that poisonous dread,
Recalling the night at the beautiful café,
The yellow house which I visited in May.
I would walk around the nearby path,
And sit near the blossoming almond tree,
Where I let my imagination run around free.
Walking through the wheat fields with crows flying up in the sky,
I could see people working nearby.
So while I recall these things with a deep breath,
I can’t stop thinking about my nearing death.

Начинът, по който ме наричаше
и сладостта във твоя глас-
мога да те слушам да говориш колкото минутите,
тактовете на сърцето,
преплетени в човечност и баланс.
Разбита е на две човешката душа,
боли да плача, боли и да мълча,
а близостта превърна се в раздяла.
Почука на вратата с глухия си глас,
отне от мен най-голямото богатство-
ти, нечия, а вече чужда.
Отронена, прекрасна си, звук – вечен!
Ще те помня вечно, ще те искам само в моите ръце.
Да те прегръщам като слънцето със своите лъчи,
да мога да докосна с пръсти твоя лик,
да се протегна и да уловя твоя поглед с моя,
твоята ръка да бъде моя;
да се погледнем на кристал- кристална канава на двата ни живота…
и да се обгърнем в топлата прегръдка на застоя.
Тишината ни обгръща- облаци от неизплакани сълзи…
Престори се на заспала!
Може би така болката ще ни прости.
Ще ни подмине и пак ще си остана аз
във твоето присъствие най-сладко..
Хайде, нашепни ми думи,
протегни ръце- нека се докоснем двама;
научи ме на това, което обеща,
целуни ме, после
затвори след себе си
входната врата.

Като бавиш – тече.
Ако бързаш – гори.
Просто намери
средната скорост на пустото ежедневие!
Средният път или перфектната среда
на една следа… красива и чиста
Любовта се крие седнала на зелени кресла.
Съдържаща и прикриваща цялата самота
на обречения да обича,
на този дето тачи онова.
На чистата като сълза,
онова наречено любов,
невъзможното и тъй недостижимо звено.
Онова красиво нещо,
толкова е тъжно, че чак е смешно.
То тъй жално вика те към себе си,
а ти само търсиш преки прелези.
Отговори му с отворена ръка
и пусни от сърцето си камъка.
Не сдържай сълзите си
и победоносно помълчи.
Усмихни се на себе си
и за любовта си помисли.

Мирис на кафе,
омайни нощи,
есенно небе –
красив порой.
Стичащи се от очите ти безкрайни още
меденокафявите сълзи.
Бързам да се прибера при теб,
на топло,
да огледам стаята,
да не е празно.
Да пиеш от шишето алкохола не е грозно,
напротив – ти го правиш още по-прекрасно.
надявам се да се погледнеш някога
и ти сама както аз те гледам,
дано душата ти признае
колко си красива всъщност;
дано нашепне истини, пороци,
от които да не можеш да се отречеш.
По линиите на дланта ти аз намирам
пътя към една забравена мечта,
а дрехите ти още съхнат на простора,
пропивайки паркета със душевна простота.
И толкова те искам тук, че вече някак пак те виждам,
докосвам те, но допирът ми подминава твоя лик- докосва думи чужди.
Навярно само ти остана в тази стая –
въздишка си, отронена,
тежиш във стаята,
възпираш кислорода да достигне по-навътре в мен.
Въртиш се като мисъл вечна,
летен бриз и лентов апарат –
изщраква, запечатва мигове, отронени от нечий друг…
Акустично разпознавам всяка твоя сричка,
но
това, което ти остави
ще да бъде само спомен луд.
Една целувка на вратата, на прозореца,
едно кафе,
което не изстива, щом ти в негово присъствие си;
един мирис на безкрайно съжаление
и
единствен стон в нощта.
а вече стана зима.

Увяхнал нарцис преплува океани, за да се измъкне,
но корените му са гнили- усеща се, че полетът ни ще прекъсне.

От нищо- нещо и от всичко- нищо сме
цикъла на отношенията.. по пътя угасваме.
И нека гаснем, нека никога да не пораснем,
аз да бъда малките листа,
а ти- цвят покълнал в плесента.

Ще бъда малкото, бягащо слънце,
ти бъди лъчите, досущ като дете.

От нещо все е нищо, макар понякога да трепва леко.
И каквото и да трепва, стъпква го сърцето.
Летен полъх нарциса завихря
с последното утро на изгарящата жега си замина.

Най-тихата нощ на света е днешната
и стъпки на призраци смътно ехтят.
Докато лампи гасят се и изчезва сцената
тъжни и слепи- призраците мълчат.

Влачат се мудно по опустелите улици,
„бродници в мрака“ се наричат един друг.
Блудници с крясък раздират гърла в музики
разправят легенди, че всяка е с ум луд.

Най-тихата нощ на света е днешната,
защото най-тихата мисъл е моята.
Тя спи, и спи.. не се буди, клетата
изпъдена е, захвърлена – тогава.. Пада звезда.

Новата ми мисъл помръкнала е и монотонна
наслаждава се на призраците и пиесите прелиства.
Лампите пресвяткат, плътта ѝ е болна
във вековен огън тя изгаря и силно се провиква.

Блудниците дори не я съжаляват,
нито тишината на най-тихата нощ.
Пиесите изгарят и никога не ѝ прощават,
че в пламъци убива най-ценния разкош.

Стъпките мудни смътно ехтят
в небитието разпръсквам цялото „мен“
Най-тихата мисъл е моята,
заклета самотница съм и в утрешния ден.

Стоя и тихо ми шептят стените.
Има пленник, тук е – казват те!
Стои завързан и така си отминават дните!
Отминават и не ще се върнат пак!

Момчето, с розовото в очите
Момчето с огънчета в тях
Как мечтае пак да види, лъч след лъч бленува той!
Няма кой да го разсее!
Кой ще чуе неговия зов?

Ала ето го момичето – пристига!
Ето го спасителния бряг!
Ето я, щастлива да го види!
Да го види и да му даде ключа!

Ключът към щастието намерих аз!
Ключът към собствената ми душа!
Ключът към портите на дните
Дни – изпълнени със свобода!