Момчето на зелените кресла

Като бавиш – тече.
Ако бързаш – гори.
Просто намери
средната скорост на пустото ежедневие!
Средният път или перфектната среда
на една следа… красива и чиста
Любовта се крие седнала на зелени кресла.
Съдържаща и прикриваща цялата самота
на обречения да обича,
на този дето тачи онова.
На чистата като сълза,
онова наречено любов,
невъзможното и тъй недостижимо звено.
Онова красиво нещо,
толкова е тъжно, че чак е смешно.
То тъй жално вика те към себе си,
а ти само търсиш преки прелези.
Отговори му с отворена ръка
и пусни от сърцето си камъка.
Не сдържай сълзите си
и победоносно помълчи.
Усмихни се на себе си
и за любовта си помисли.

Призрак

Мирис на кафе,
омайни нощи,
есенно небе –
красив порой.
Стичащи се от очите ти безкрайни още
меденокафявите сълзи.
Бързам да се прибера при теб,
на топло,
да огледам стаята,
да не е празно.
Да пиеш от шишето алкохола не е грозно,
напротив – ти го правиш още по-прекрасно.
надявам се да се погледнеш някога
и ти сама както аз те гледам,
дано душата ти признае
колко си красива всъщност;
дано нашепне истини, пороци,
от които да не можеш да се отречеш.
По линиите на дланта ти аз намирам
пътя към една забравена мечта,
а дрехите ти още съхнат на простора,
пропивайки паркета със душевна простота.
И толкова те искам тук, че вече някак пак те виждам,
докосвам те, но допирът ми подминава твоя лик- докосва думи чужди.
Навярно само ти остана в тази стая –
въздишка си, отронена,
тежиш във стаята,
възпираш кислорода да достигне по-навътре в мен.
Въртиш се като мисъл вечна,
летен бриз и лентов апарат –
изщраква, запечатва мигове, отронени от нечий друг…
Акустично разпознавам всяка твоя сричка,
но
това, което ти остави
ще да бъде само спомен луд.
Една целувка на вратата, на прозореца,
едно кафе,
което не изстива, щом ти в негово присъствие си;
един мирис на безкрайно съжаление
и
единствен стон в нощта.
а вече стана зима.

Левитация

Увяхнал нарцис преплува океани, за да се измъкне,
но корените му са гнили- усеща се, че полетът ни ще прекъсне.

От нищо- нещо и от всичко- нищо сме
цикъла на отношенията.. по пътя угасваме.
И нека гаснем, нека никога да не пораснем,
аз да бъда малките листа,
а ти- цвят покълнал в плесента.

Ще бъда малкото, бягащо слънце,
ти бъди лъчите, досущ като дете.

От нещо все е нищо, макар понякога да трепва леко.
И каквото и да трепва, стъпква го сърцето.
Летен полъх нарциса завихря
с последното утро на изгарящата жега си замина.

Най-тихата нощ

Най-тихата нощ на света е днешната
и стъпки на призраци смътно ехтят.
Докато лампи гасят се и изчезва сцената
тъжни и слепи- призраците мълчат.

Влачат се мудно по опустелите улици,
„бродници в мрака“ се наричат един друг.
Блудници с крясък раздират гърла в музики
разправят легенди, че всяка е с ум луд.

Най-тихата нощ на света е днешната,
защото най-тихата мисъл е моята.
Тя спи, и спи.. не се буди, клетата
изпъдена е, захвърлена – тогава.. Пада звезда.

Новата ми мисъл помръкнала е и монотонна
наслаждава се на призраците и пиесите прелиства.
Лампите пресвяткат, плътта ѝ е болна
във вековен огън тя изгаря и силно се провиква.

Блудниците дори не я съжаляват,
нито тишината на най-тихата нощ.
Пиесите изгарят и никога не ѝ прощават,
че в пламъци убива най-ценния разкош.

Стъпките мудни смътно ехтят
в небитието разпръсквам цялото „мен“
Най-тихата мисъл е моята,
заклета самотница съм и в утрешния ден.

Неозаглавено

Стоя и тихо ми шептят стените.
Има пленник, тук е – казват те!
Стои завързан и така си отминават дните!
Отминават и не ще се върнат пак!

Момчето, с розовото в очите
Момчето с огънчета в тях
Как мечтае пак да види, лъч след лъч бленува той!
Няма кой да го разсее!
Кой ще чуе неговия зов?

Ала ето го момичето – пристига!
Ето го спасителния бряг!
Ето я, щастлива да го види!
Да го види и да му даде ключа!

Ключът към щастието намерих аз!
Ключът към собствената ми душа!
Ключът към портите на дните
Дни – изпълнени със свобода!

Неозаглавено

Порив за живот.
Слабостта за внимание.
Красотата да се вглеждаме очите в дърветата.
Желанието да ходим заедно на театър.
Сладостта от ментовите ти целувки.
Любовта ми към теб
и пъстрите ти очи.
Финеса в копринените ти коси
Обичам вашите
нежни души.
Много ме боли.
Заедно да сте сами.
Лутайки се в празни гори.
Самотни летни кадри.
На планина в скалъпена палатка
среща съдбите ни в нощта кратка.
Аз все пак ще ви обичам,
дори с обречените ви пристрасти
и с любовните ви ласки.
Даже с гръмкия ви глас ще ви обичам
и с несъществуващи думи ще ви наричам.
Моя порив за живот.

Есента неусетно ни захлупи

Есента неусетно ни захлупи,
времето забрави ни и безмилостно разчупи.
Ще се опиташ пак да ме обичаш
и пак,
и отново ще те удавя във сълзи,
и отново
ще те оставя да гориш.
Есента пак ще дойде,
а ти пак ще ми простиш,
пак ще ме презираш
и пак
Думите ми ще попиват
и на едно място ще останат.
Ще го дишаме този болен въздух,
докато птиците да пеят не престанат.

Неозаглавено

Метрономът засича жизнената ти активност
и смирено поставям устните си в близост точно до твоите, 
а твоите са точно до моите,
както моите са точно до твоите…

Двутактов тон.

Синхронизация.Градивна деформация включваща пространство и мизансцен.
Какво чудесно начало на любовния ни ден…,
а той е започнал отдавна,
точно с теб
и точно с мен.

Изкуствена диря по павиран павиран път назад

Стенописи всмукват ориз и мляко.
Детство изградено от далечен свят.
Разказ за битие в чужбина сме разбрали?
                        Дали?
Съществува ли погрешно схващане по родните етно канали?
Фасът излита там, където миналото е страхливо,
                        знаеш,
че живеейки така нищо не се е променило.
Бягай де, отдалечи се,
разграничи същността от резервите в запас.
Ден след ден животи са погълнати от смъртоносен газ.
                        Враг
съпоставим с изкушаващ и все така властващ, не угасващ и разрастващ фас.

И вси светии, всичко туй от раз.
                      Е как ще да е все на нас?

Способност и грамотност остава във филтърчето на фишека…
Хвърля се далеч…
каква безмълвна характеристика…

Съвременна местна публицистика с привкус на равнодушие, 

                     визуализираш компромис.

И въпросът е ..

Бягство с цената на какво?
Мога ли да те открия вече?
Мога ли да бъда с теб поне за още вечер… ?
Отговор чакам.
                    Все още съм тук.

Професионално изкривяване на един приятел

Бегли спомени за естетични нрави
петнят досието създадено от двете ти ръце.
Прошарени мигли и гнусливи твари
усвояват тъканите на твоето сърце.
В прости рими изграждам огледална статуетка
досущ приличаща на проскубана метла.
Защо ли трябваше да се пускаш от високо?
Защо ли трябваше да се криеш в снега?
И връщам първосигналната ракета
с огнева инерция поронена от думи.
Сатирични струни без конкретен подход
намират и правят редакция
търсещи конкретно твоят възход….

Износени гуми
Нечовешки амплитуди

В проход с осакатен вход и изход се превърнах докато те избегна…
Уморих се, приятелю.
Трябва да полегна!