Начинът, по който ме наричаше
и сладостта във твоя глас-
мога да те слушам да говориш колкото минутите,
тактовете на сърцето,
преплетени в човечност и баланс.
Разбита е на две човешката душа,
боли да плача, боли и да мълча,
а близостта превърна се в раздяла.
Почука на вратата с глухия си глас,
отне от мен най-голямото богатство-
ти, нечия, а вече чужда.
Отронена, прекрасна си, звук – вечен!
Ще те помня вечно, ще те искам само в моите ръце.
Да те прегръщам като слънцето със своите лъчи,
да мога да докосна с пръсти твоя лик,
да се протегна и да уловя твоя поглед с моя,
твоята ръка да бъде моя;
да се погледнем на кристал- кристална канава на двата ни живота…
и да се обгърнем в топлата прегръдка на застоя.
Тишината ни обгръща- облаци от неизплакани сълзи…
Престори се на заспала!
Може би така болката ще ни прости.
Ще ни подмине и пак ще си остана аз
във твоето присъствие най-сладко..
Хайде, нашепни ми думи,
протегни ръце- нека се докоснем двама;
научи ме на това, което обеща,
целуни ме, после
затвори след себе си
входната врата.

Мирис на кафе,
омайни нощи,
есенно небе –
красив порой.
Стичащи се от очите ти безкрайни още
меденокафявите сълзи.
Бързам да се прибера при теб,
на топло,
да огледам стаята,
да не е празно.
Да пиеш от шишето алкохола не е грозно,
напротив – ти го правиш още по-прекрасно.
надявам се да се погледнеш някога
и ти сама както аз те гледам,
дано душата ти признае
колко си красива всъщност;
дано нашепне истини, пороци,
от които да не можеш да се отречеш.
По линиите на дланта ти аз намирам
пътя към една забравена мечта,
а дрехите ти още съхнат на простора,
пропивайки паркета със душевна простота.
И толкова те искам тук, че вече някак пак те виждам,
докосвам те, но допирът ми подминава твоя лик- докосва думи чужди.
Навярно само ти остана в тази стая –
въздишка си, отронена,
тежиш във стаята,
възпираш кислорода да достигне по-навътре в мен.
Въртиш се като мисъл вечна,
летен бриз и лентов апарат –
изщраква, запечатва мигове, отронени от нечий друг…
Акустично разпознавам всяка твоя сричка,
но
това, което ти остави
ще да бъде само спомен луд.
Една целувка на вратата, на прозореца,
едно кафе,
което не изстива, щом ти в негово присъствие си;
един мирис на безкрайно съжаление
и
единствен стон в нощта.
а вече стана зима.